Много неосъществени блянове има в най-новата българска история, но един от тях е особено болезнен. Мечтата за излаз на Бяло море, мечтата за България от море до море. Мечтата, заради която дадоха животите си стотици хиляди българи. Мечтата, която все още е само мечта…

Днес ние българите отново можем да се спуснем до бреговете на бленуваното море и да се върнем към старите родни места на поколения българи, обитавали и обитаващи тези земи от хилядолетия. Но споменът вече е избледнял. Ние вече не казваме Сяр, а казваме Серес, не казваме Кукуш, а Килкис, забравили сме старите имена на българските села в Македония и Тракия в днешна Гърция. Трудно е за който и да било българин днес, ако поиска, да намери родното място на своите дядовци на картата на съвременната гръцка държава. Защото старите имена са официално заличени от 80 години, а новите са непознати за нас. Затова реших да направим страница, която да върне спомена за нашите земи на юг. Да припомни забравените и забранени от гърците близо 2 500 български имена на градове, села, реки, езера и планини. За да можем, когато пътуваме към старите български краища по бреговете на Белото море, по планините и равнините на Македония и Тракия в днешна северна Гърция, да знаем, че не се намираме в чужбина. Защото и до ден днешен не казваме Егейско, а Бяло море, и не говорим за Тесалоники, а за Солун. И защото все пак и до ден днешен Беломорието остава наша българска земя.